Тренировките ме научиха на тази търпелива методичност. Колкото и невъзможно да ми се е струвало да тренирам, просто започвам. Същото е с мислите, колкото и невъзможно да ми се струва да премина към светлото, просто започвам. Както започвам да движа тялото си и да изпълнявам упражненията, следвайки Руми, така започвам да движа мислите и енергията си и да изпълнявам упражненията, следвайки медитацията.

Мрачна, клета, безрадостна и с усещане за недостатъчност. Така се влача и, честно, отвратително е. Съвсем не само за мен. Мъжът ми тъй като не се изнесе по време на бременността, сега провижда този бленуван хоризонт пред себе си, сигурна съм, че минимум седем пъти на минута си го мисли. Ако той не се изнесе, сигурно бебето ще намери начин. Може и дъщеря ми да си спретне чантичката, непосрeдствено след котките.

Бременна съм в 9-и месец. Средата на 37 седмица. Боли ме кръстът зловещо. Главоболието ми замъглява дори изстъпленията, прежно поднасяни ми тъй методично от драгия ми синузит. Схваната съм. Секс – няма. Вътре – хормонална криза. Вън – пандемия.

Медитацията учи на съзерцание, търпение, присъственост, устойчивост.
И в кризите тези умения служат за неполудяване първо, за извличане на ценността в ситуацията второ и последващо за въстановяване на баланса.

Бидейки себе си, след като изкарах повече от година в състояние на изцялоразпад, аз съвсем не започнах да ходя на терапия. Мне. Аз вървях напред и не се отклонявах…

Събудих се и се разплаках. Всичко е безсмислено. Поела съм отговорност, по-голяма от мен. Смазващо е.

Аз не умея да позволявам на себе си да сеотпускам в това, от което имам нужда. А е доста ясно, че в момента имам нужда да оставя някаква  тежест да изтече през мен.

Ето ме тук с благородното намерение да разказвам за културата на mindfulness, медитацията, емоционалното, духовно и изобшо смислово развитие по това, което поне на мен ми се струва като супер интересен път.