Преди 2 години и половина открих тренировките. В смисъла на методичните, програмно-устроени тренировки. Винаги съм спортувала, но в зала, 2-3 пъти седмично, групови, които колкото и да бяха интензивни, по нищичко не се доближават до радостната резултатност, ако следваш тренировъчна програма. Всяко упражнение в нея надгражда предишното, всяка следваща тренировка надгражда предишната. Пред себе си имаш видеото, в което виждаш живия човек-инструктор – подскачащ, потящ се и понякогаж хъхрещ съвсем житейски-битово и реалистично. И ти вика “Давай, можеш, не се отказвай” и го виждаш как дава, може и не се отказва.
Гледах си новопридобитите мускули, измервах си новопридобитите обиколки и се поглаждах по новопридобития релеф. Нескрита гордост изпитвах –моите си усилия бяха положени и моите си резултати постигнати.
Тялото ми се стегна, по-якото е, че и умът ми се стегна. В началото на програмата тези 12 седмици ти се струват тотално безкрайни. Но си казаш и показваш, че ги започваш и не спираш. Тренирала съм с жесток махмурлук, спала 3 часа, в клети от всякакви видове състояния. Но никога не пропусках тренировка. Ставах в 5:30 сутринта, за да имам време да пия кафе, осъзная се поне донякъде, тренирам, изкъпя и след това плавно въведа дъщеря си в новия ден, за да заведа нея на детска, а себе си – на офис.
Когато ми беше особено и подчертано нежелателно да тренирам, си припомнях една много положително повлияла ми фраза:
„Не е въпрос на мотивация, а на дисциплина.“
Дисциплина. Мотивацията може и да не е налична, но дисциплината си длъжен да си я градиш.
И беше съвсем велико! След тренировка си окрилен, светъл, ентусиазиран човек. Особено разкошен ефект се получи върху имунитета ми, преди да започна тренировките се разболявах на всеки 4 дни. След 1 година тренировки 5 пъти седмично осъзнах, че отдаааавна вече съм един друг организъм.
Често тренирах с дъщеря си. Тя си правеше нейна наречена детска тренировка, до ръба на комфорта си имитирайки моите движения. Супер много държах да ме вижда как давам, мога и не се отказвам. Щом ми дойдеше вповече, оповестявах, че ми е адски трудно, но продължавам, за да си постигна целта.
Коментираше тялото ми, най-големият комплимент, получен от нея беше, че съм гладка като мравка – тогава когнитивно развитието й беше дотам, сравнително подхождаше мисленето й – нещо е мъничко, значи е като мравка мъничко, да си слаб означава да си малък, значи, мравка, гладък е обратното на издут, значи, гладък е слаб.
Винаги е била моят най-откровен критик тя, прекрасното кокиче. Щом се оям, тя ми казва „Не че искам да те нарека дебела, но не си вече като каката, трябва да се стараеш повече“.
Понастоящем с нюанс дискретност ме оглежда и споменава точните части, които следва да старая повече. Не са малко, не са и малки.
Но.
Точно това е. Избрах да подходя към тренировките с търпение и добрина. За мен си добрината. То и търпението е за мен си. Приемам тялото си и му отдавам благодарност. Създаде, запази и доведе в нашия свят едно човешко бебе. Второ, за съвсем нашия свят.
Изключително трудно ми е да изпитвам тази благодарност, когато усещам огромната разлика спрямо формата ми от преди. Откровено противни са ми тези телесни маси, сякаш забравили вска красива извивка и стегнат релеф. Но, припомням си, фокусирам се, правя дихателна практика и съвсем откровено се самопрегръщам и си казвам добрите думи, които имам нужда да чуя, а по-важното, усетя. Каквато и подкрепа да получавам, а за щастие такава е налична в уверените слова на мъжа ми как супер аз изглеждам и напред вървя в прогрес и с много сила всичко ще постигна както искам, имам нужда да идва от мен одобрението, от цялото мен.
След закономерните 5 седмици от секциото вече съвсем не въздържах и реших, че ще започна с йога. Прелестната Адриен от Yoga with Adriene беше мой екранен мастър и преди, доверих се на ведрата й персона и сега. Преди 9 месеца съм стояла тук, в тази стая, на тази постелка, с това видео на този лаптоп… само 9 месеца, а сега на леглото са 2 момичета, мои дъщери. Прекрасната ми Ника съвсем закономерно присъстваше на този важен за мен момент. А сега вече и сестра й присъстваше. Голямата гушка малката, майката е истинно благодарна. Умиление имаше там, много умиление. Запомних този момент и завинаги ще се завръщам към него, опакован е с особена нежност в паметта ми.
След първата практика исках да квича от радост. Ама абсолютно велико усещане. Ве-ли-ко. Завръщах се към себе си. Бременността, промените, особено последните тежки месеци, когато сякаш нямаш никакъв контрол и само се клатиш и тежиш и всичко ти е толкова дисбалансирано и само тлъстееш, тлъстееш, тлъстееш неконтролируемо… още първият планк ме вдъхнови, че връщам собствената си сила.
Огромно напрежение излезе от мен. Изсипах го с такава лекота. Чудно!
Бидейки себе си, само 2 дни удържах да правя някакви разтягащи практики и после си минах на power yoga-та. За мое немалко удивление още на 2-ия ден си правех всички упражнения, не бях загубила гъвкавост и сила. А на 5-ия ден усетих как мускулите се стягат, мъничко, но уверено са поели по пътя към предишната си оформеност.
Нямах търпение да мине тази йога седмица и да дойде време за първата ми тренировъчна програма с Руми. Руми е Румяна Илиева и е абсолютен вдъхновлителен разкош за трениращите. Напоследък се развива и като коуч. Обхваща все повече зони от живота, в които дали ще имаш повече или не зависи от теб, но тя ти дава стратегия за справяне. Руми има всякакви тренирочъни програми, обединени в онлайн студио. Има нива за начинаещи, напреднали и супер напреднали. Тя изпълнява във видеото, ти – в живия живот. За някои хора да тренират вкъщи е тяхната успешна формула, за щастие и аз съм от тях.
В Големия Ден сложих биберона в устата на бебето, а него собствено в люлката му, разстлах тъжествено постелката си и с видима радост пуснах първото видео от програмата, препоръчвана за след раждане. За моя почуда ме поизпоти доволно. След тренировката летях. Леле, хора, ле-тях. Възвърнах се към себе си.
Опитвам се да не разваля всичко с прекомерни изисквания или изкълчване на обективната действителност. Знам, че да подходя осъзнато е най-удачния ми вариант. Отново, път е.
Ето кои базисни постулати си формулирах и си напомням:
- Бъди мила към себе си
Благодарност към тялото, благодарност към удивителните му възможности.
- Промяна на перспективата
Вместо да остана заклещена в отвращението от отпуснатото и да се отчая от дългия път напред, избирам да бъда благодарна, че имам цел. Благодарност, че знам как да я постигна. Благодарност, че не започвам от нулата и мускулите имат памет.
- Подходи без очаквания за точно случване на нещата
Доверие за тялото, доверие за пътя. Приемам, че процесът ще се случи, от мен се иска да правя моето, той ще прави своето. На съвсем битово ниво, сега вече често ще тренирам с бебе в стаята, значи понякога няма да мога да проведа цялата трениворка без прекъсване, даже особено често. Използвам моментите, в които трябва да подам биберона, за почивка. И разбирам, че ще има дни, в които динамично ще се налага да сменяме програмата, защото няма как времето да се нареди както ми е удобно изцяло, като, все пак, има бебе тука намесено.
- Вслушване в собствения, а не въжделения ритъм
Това, че нямаше очаквания, ми позволи да се наслаждавам на всяка секунда практика. Усещах тялото си по съвсем различен, много някак по-осъзнат начин. Възприемах всяко микро постижение като успех, не като преди да очаквам, че всичко ще ми се получава с лекота. И така имам много повече удовлетворение.
Изпитвах радост от самото случване, вместо да се състезавам със себе си.
- Радостта зависи от теб
Факт, избор е. Освен всички гореспоменати неща, в моята зона на контрол е и на чисто физическо ниво, дори извън разкошната, вихрена енергия, кото увлича тялото ми, когато тренирам. То е просто… изстрелваш се. Реализирах, че Руми много често се усмихва по време на тренировките, понякога и подканя към това вербално – а работата с усмивката е като с децата. Както те имитират физиономията на човека срещу себе си, така и на човекът там мозъкът в случая имитира тялото. Ако се усмихваме, мозъкът получава сигнал, че повод и причина за радост има и съответно освобождава респективните хормони. И, самосъздадено чудо, радост има!
Mindfulmama 