Пиша го това ведро и кратичко, защото хич не ми беше ни ведро, ни кратичко изживяването с депресията. Отвратително нещо е. И адски тъжно.
Често се сещам как, когато бях бременна с първата си дъщеря, разбрах влаченето на възрастните хора. Дотогава, арогантна аз, някак сякаш мислех, че нещо се преструват. В 9-ия месец съвсем убедително разбрах, че, не, никой не се прави, толкова си могат хората. Защото тогава и аз толкова си можех.
Когато се разболях от депресия, осъзнах, че хората в депресия не се правят на празни люде. Те са. И толкова могат. Плачат, безсилни са, безсмислено им е. Трудно и скапано.
И ето ме, 2 месеца след раждането на втората ми дъщеря. Сгушена в уюта, който само рутината на живот с мъничко вълшебно великолепно бебе може да създаде. Ритъмът е изцяло подчинен на драгото й създание, мило и топло ни е, навън е светът, вътре е космосът. Цари хармония и значимо трудно, но, мисля си, наивна аз, устойчиво установен баланс на личностно и семейно ниво.
Рязко се оказа, че трябва да се изнесем. Семейни истории. Грозни и ненужни.15 години това място беше било мой дом. Уютът ми беше там и наоколо, моето си кътче от света. Сега, изведнъж – не.
Партньорът ми междувременно все още вървеше из криволичещата пътека на своето израстване в зрял, уравновесен, отговорен мъж.
Предишните 2 години бяха били изпълнени с много любов, много страст, много емоции, още повече пък и много кризи.
Бременността ми с нашата дъщеря беше искрено желана. Тя е директен плод на пандемичната романтика. Сега или кога, казахме си, действахме. Това обаче промени изцяло живота и изграденото до момента. Всеки човек си има някакви основни точки в живота. Семейство, приятели, професионална сцена, личен живот. В моя случай изведнъж всичките се сринаха.
Вповече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството, въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… а някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.
От потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.
Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи-то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът от който може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.
Счупих се съвсем жестоко.
Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейски-битова съвсем регулярна общочовешка депресия.
И не го осъзнах навреме.
Започна с гадни изтрещявания. При минимум стимул реагирах прекомерно експлозивно. Нещо ме преобразяваше, завладяваше. Мигом друго създание ме превземаше и ставах желязна, безпощадна, сама ще се оправям, всички са срещу мен, гневна и безкомпромисна. Това в отношенията с мъжа ми, естествено, при дребни провокации. Той е дърво страшно, провокациите дори да не са интенционни, се случват постоянно. Това създание, дето ме завладяваше, аз го знам добре. То е така нареченият Фалшив Аз, изградената от крехкото дете защитно същество. Служи да възстане, да отнеме емоцията, то действа и само действа. Няма свързаност със сърцето, емоциите, то само върви напред. Знае, научило е, че най-добре е сам, да не зависиш, само може да те наранят. Защитава, на твърде висока цена.
Точно го бях успокоила. 2 години терапия, много фокусирана работа със себе си… беше се оттеглило, в , както казва терапевта ми, почетна пенсия. Не че е ненужно, аз ще го извикам, ако имам нужда от него, но сега вече съмг отова да вървя напред в живота си с онази същност, към която се стремях да еволюирам, нежна, женствена, мила, топла, приласкваваща. Да привличам, не да отвоювам. Да позволявам помощ, да търся подкрепа, не сама да се защитавам. Да приема, че животът се случва с лекота, не да създавам напрежение навсякъде и да функционирам в съпротивление.
Да, бях успяла, 2-та месеца след раждането бяха точно това и беше моето.
Загубих веднага съня си. Часове, часве висях в мрака, а мислите се струпваха зловещо. Беше ме страх от всичко.
Дойдоха и паник атаките.
Яснотата ме озари, когато дойде плача. Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.
Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше вповече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и, мислех, разсъждавайки трезво, смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. нямах сили да го дам. Дори потърся. Нищо нямах. Най-вече, мен ме нямаше.
Аз, бидейки себе си, отказах да се откажа от фикс идеята си цяло лято да бъда на морето с децата. Организирах чудни планове, изпълнявах си ги и си плачех в изнемога. Преуморявах се, но не си го признавах. И на планина бяхме. Бебето за 9 месеца в реалността, която споделяме, е било 3 месеца на море, в Бургас е било, на каравана е било, на хотели е било, на бунгала е било. Возило се е на 4 лифта. Посетило е 5 пещери. Разхождали са го на 15 екопътеки. Много пътувахме, много движение имаше.
Но колкото и да се движех, те ме намираха. Мислите. Идват, превземат. Страх, безсмислие, не мога, не мога, не мога. Онова създание ме сковаваше в защитата си на мъртва ледена душа. Сама, трябва да съм сама, да се махна, само преча. Сама ще се справя, никой не ми трябва. Воювай. Само преча. Не мога, не мога. Няма да се справя.
Това е самота и бездни преливащи една в друга, която само преживял го човек, жена, може даразбере истинно.
Движех се, те идваха.
Много, много ме беше страх и много, много ми беше трудно. На семейството ми, също.
Спрях да се храня. Започнах да пия очистителни. Да съм по-слаба, по-изчистена.
Отказ от храна, отказ да приемеш случващото се, да го пуснеш през себе си в естествения му процес и да го отделиш впоследствие по естествения начин.
В някакви моменти бях секси, после откровено започнах да си мършавея. Мършава, стегната и жилава.
Но тренирах ожесточено. Не съм пропуснала нито веднъж тренировка. И това съм успяла да превърна в битка, вместо да ям, за да имам сили да тренирам, аз го правех напук, на мускули, буквално.
Изготвих си план.
- Тренировки всеки ден. Цели – започни с леката програма, мини тази за корем, продължи с тази за трътката.
- Пиши. Следвай си личните цели.
- Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
- Медитация ежедневно. Откак открих Джо Диспенза, с него, купих си курс.
- Съчувствие към себе си.
- Движение. Ходи. Тичай.
Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да конролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот, означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.
Повтарях си, че това е път. Страшен, реално, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.
Изключително много ми помогна един аудио курс, от любимия ми Mindfulness app. Воден от Jon Kabat-Zinn и още 3-ма водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.
Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… и се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.
А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетиш мислите, изключваш анализите на мозъка и включваш усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко еприятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта? Идеята е да дадеш на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през твоя хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят, преминават. Само ти имаш властта да ги задържиш, подхраниш, увеличиш. Ако ги оставиш без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите… Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусираш в тялото и не ги подхранваш със страха на анализа, прекъсваш цикъла на влошаване на ситуацята, иначе иневитабилно наличен. И, хоп, те са отминали.
Аз лично се научих, като заприиждат, да казвам Промяна, както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирам. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум, да изляза да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий…
Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.
И в един чуден ден, да, като в приказките е тази история, усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.
Точно същото както след първата ваксина, гадно, гадно, грипаво-гадно, после хайде, мъглата се разсея, осезаемо и неочаквано.
След това имах и даже дори все още понякога имам, хм, пристъпи. Но вече не са онези злостни впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.
Ще стане. Ако си болна от депресия, знай, ще стане. Дишай, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободи се от анализа, пусни мозъка, тялото, дръж усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине. Ще се проваляш, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира теб, дефинира процеса. Изгради си план и го изпълнявай. Ако си вършиш ти твоята работа, съществото ти ще си свърши неговата по изцеление.
Mindfulmama 