Пиша това неемоционално, защото ми е ама адски емоционално.
Откак депресията ме облада, наблюдавам авто саботажните си механизми с внимателно внимание.
Знаете какво са – зловредните напъни на цялото ти същество да те запази в състояние на емоционална и житейски-битова мизерия. Защото така си си свикнал и там е сейф. Другото, хубавият, споделен, светъл живот, е блян бленуван, ала тъй страшен. Защото там не си свикнал и хич не е сейф. И тези рицари на нездравословната личностна динамика изскачат от засада, атакуват ожесточено и отбраняват бастиона на всичко, срещу което ти самият като индивид си се борил така целеустремено.
Те са причината да предизвикваме скандал, когато другият протегне ръка да ни помогне.
Те са причината след ама колко страхотна среща да се самоубедиш, че нещата са оакани изначално и смисъл няма
Те са причината да съзерцаваш милия си живот и в непосредстен следващ миг да постъпиш така че да предизвикаш у партньора си ясно известни реакции, да го увлечеш във вашия си сценарий на двойката и, оп, всички са си където са си свикнали, а именно – зле.
Страховито е. Истински зловещо. Щом нещата са добре, спокойни, мили и уютни за мен, аз изваждам вентилатора, натрътквам се срещу него и пускам. В двойката сме като огледало и в това отношение. Неговите травми са идентични с моите. И двамата не вярваме, че заслужаваме добруване – кротко, истинно, заедност, каквато сме всъщност отредени да си даряваме един другиму. Съпротивите ни работят могъщо, а и подмолно. Знаем го, говорим го, работим го. Процес, върви.
Откак толкова се старая да ги идентифицирам, рядко позволявам да ме превземат, без да се усетя. Но пък те така злобничко се постановяват отново и отново, че ме издебват на свой ред и пак са по-хитри от моите щателни стратегии. Затова и пиша в момента – исках да се науча да ги премахна завинаги. А опитът ме научи пък мен, че най-доброто, на което имам право да се надявам, е да сдобия механизми за контрол.
Ето, сега вече знам кога се появяват. Знам и как да ги усещам, че наближават. Мисля си, че знам и как да ги позволявам, без да рушат. Изтичат през мен по естествения си процес, а аз не преча на него, за да не пречат те на мен в опита си да ми помогнат. Защото, нали знаем, това са тези случвания именно, които са изградили защитата около крехката инфантилна същност и са й помагали да оцелее през всички тези години досега. Интегрална част от личността, която се активира при аларма в околните обстоятелства. Заплаха – действие. Специално моите съм ги виждала в медитация като образи съвсем отчетливо. Познавам ги и все повече ги чувствам.
За момента, когато започне да се случва, съм си обещала:
фокус в усещанията на тялото
Стратегията ми за справяне е следната:
- Физически упражнения, ако в такъв момент вляза в тренировка, до десетата минута съм кълбо злост, след това биохимичните блага се заисипват в мозъка ми и животът е красив, а и мой, праведно.
- Директно отдалечаване от сцената, ако започна да губя контрол, ставам и се махам, най-добре, излизам и ходя, за да си буквално проветря мзъка и мислите да имат своето техническо време да преминат през небосклона ми
- Тотална забрана да говоря; знам от клет опит, че всичко изречено в тези моменти е пагубно увличане по зловещата спирала на известния сценарий на пропадане, пропадане, дъно и път под него.
И, да, наистина звучи като живот в дебнене. Дебнене на себе си. Така си е. Джо Диспенза ни учи никога вече да не позволяваме на подсъзнателните програми да контролират емоциите, мислите, изборите, поведението, реалността ни. Точно това и правя аз, наблюдавам и при поява, идентифицирам, назовавам, прилагам изработената стратегия за действие.
Имам някои успехи, имам и някои провали.
Успехите ми дават смисъл да продължавам да се старая, защото знам колко правилно хубаво ми е било да контролирам живота си будно, съзнателно, желано.
Mindfulmama 