За силата на пътя и по пътеките

Вчера ми се случи нещо, което вярвах, че съм отказала. Отказала – аз пред себе си и аз за мен си. Откак усетих отделянето на онази, мизерна емоционално и невдъхновена версия на себе си, нямах усещане за цялост. Имах много мигове на радост, хармония, отдаденост, любов, обич, топлина и съзерцание. Но основно нямах връзка в мен. Тренирах, медитирах методично и имах великолепни резултати. Бях светла, бях лека, бях решила.

До вчера. Обхвана ме супер внезапно. Не бях подготвена. Изненадах се, разочаровах, унизих се. Всичко беше както в онази версия, онази, която погледнах през окото на съзнанието си и разбрах, че изборът се е случил току-що. Помислих, че е завинаги. И, той е.

Но имаше пропадане и за него е важно да знам. Имаше повод, причините се оказа, че си стоят отдолу. Но стоят отдолу на една вече друга личност. Защото след истерия, след плача – не бях плакала от онзи случай, много, много пъти ми ставаше тъжно, мъчно – но не заплаквах, просто не беше част от мен като вариант за развитие на ситуацията.

Вчера плаках, пак, отново, силно, истерично, тихо, хлипах, стичаха се сълзите ми и с тях и вярата ми започна да се утаява.

После си припомних. Курсът – просто преминаващи мисловни случки. Съсредоточи се в тялото си. Усети дишането. Крака, лицето, раменете. Къде са ти ръцете? Какво усеща в таза?

Успях. Върнах се с помощта на практиките към усвоените уроци. Отново, пак – избрах да бъда по-добрата версия на себе си. Избрах да имам цел. Избрах да се фокусирам докато се налага волево върху светлините наоколо. Избрах да имам близост, да позволя да бъда подкрепена, избрах да потърся и приема помощ, любов, обич. Да дам и да помоля.

Мислих за силата. Ти и аз – имаме тази представа, дори в това си приличаме, имаме тази представа за другия като за един истински силен човек. Когато аз се срина, когато съм в истерия ти се изумяваш, как е възможно, това не е Емануела, която аз познавам, тя е силна жена, тя върви, тя знае, може.

Когато ти си в слабост, когато не ме посрещнеш както се нуждая, не си безспорно силен и могъщ в стоицизма си за мен, аз го тълкувам като отказ да ми дадеш правото да бъда слаба. Като ултимативна мизерия от твоя страна, като изискване да не бъда себе си в цялост.

Сега разбрах, че силата и в двама ни е в друго – не се отказваме. Реагираш, сриваш се, проявяваш слабост, после ставаш, отупваш се, прегрупираш се, избираш да бъдеш, да постанеш, да не отдаваш енергията си на пропадането, а на пътя напред.

Той е заедно и е там, напред.