Self compassion

Самосъстрадание. Звучи малко, нали, неудобно. Не знам аз ли съм или действително клетата културална обусловеност на западния свят, но все си мисля, че е като самосъжаление. Често така и го бъркат, съвсем и и пренебрегват. А не бива. Практиката е идеално чудесна и адски ефективна. Съвсем лесно и тя звучи, ето така: Да се отнесеш със самия себе си с топлина, милост и емпатия. Както би постъпил с всеки свой близък приятел. А колко често пренебрегваме необходимостта да се самоутешим? Изнасяме отговорността навън, очакваме друг да я припознае като своя. Не става. Self compassion е магическа практика, ако си индивидът, приел отговорността за спасението на мен първо, останалите след това.

Кога последно се сети, че на първо място ти заслужаваш съчувствието си? Не, не е лигавщина и не, не е оправдание да се чувстваш зле. Ето, не е самосъжаление. Напротив, приемане и изцеление от най-правилната посока, отвътре, от мен – към теб. На първо място аз съм задължена да се погрижа за себе си, преди да позволя друг да ме утеши… иначе как съм устойчива, как съм балансирана и какъв фундамент имам, към който да се завръщам?

Интересно ми е защо от всички практики все тази най-често я забравям. Има някаква спирачка, нещо ме кара да не бъда мила със себе си. Много ми е силен все още вътрешният критик. Работя върху това активно.

Дишам, броя до 4. Издишам, броя до 7. Издишането активира пара симпатикус нервната система. Тя отговаря за отпускането, с мъничко контрол пускам контрола:) и се отпускам.

За да си отдадеш самосъстрадание и емпаия, на първо място трябва да припознаеш факта, че страдаш. Това си е трики момент. Как така ще страдам аз, нали съм силна, борбена, тренирана, уфатна – ето такива ги каканиже невнятно вътрешният критик. А живият живот от своя страна с ведра отснка на непукиъм донаслагва реплики от еедневието. Слагам ръка на сърцето си и си казвам “Еми, отвратително е, че се чувстваш така. Много съжалявам, че ти е гадно. Всичко ще бъде наред. Плачи, ако идват сълзи. Мълчи, ако не идват думи. Обичам те. Подкрепям те. Ще се справиш. Всичко ще бъде наред. Ти можеш.”

И, ами, това е.

Ако си даваш това пространство, реално спираш да се тъпчеш в очаквания, които за този момент за тази версия на теб са просто непосилни за изпълнение. Ако не натоварваш себе си с нодобрение, а се приласкаеш и утешиш, си оставяш техническото време и свобода да се реабилитираш и оттам, продължиш с целия си ресурс.

Обратното на self compassion е критиката и съревнованието. Гаранция за ниско качество на живот – активният вътрешен критик и пагубното търсене на това кой е по по най. Винаги ще има някой по-хубав, по-силен, по-мъдър, богат, талантлив, всякакъв. Ако се оставиш на своя вътрешен критик, той ще те смазва с изисквания и неодобрение; ако се самосъстрадаеш и припознаеш като това, което си, просто човек и, особено валидно, точно себе си и точно себе си сега, ще си самоподариш възможността без смазващата заплаха на неодобрението в една спокойна атмосфера да провидиш ситуацията откъм възможности за справяне. С една дума, без да се самостресираш излишно да видиш реалността каквато е и после да я живееш с всичките си сили, а не с осакатена от критика версия.

На мен ми беше много интересен и откровено полезен курсът на д-р Кристен Нефф, невроучен, който специализира работата си в self compassion. Препоръчвам ти тази инвестиция на време и неврони, искрено.