За почивката

Бях претренирала. Руми е обяснявала, аз не съм избирала да не се абстрахирам. Мога, давай, стягай се, продължавай, изкарай, избутай, действай, стискай.

Това е. Стискай. А като стискаме, няма да устискаме. Идеята е да има радост, а към нея – радостност. Силни тренировки, красиви мускули, извисяващ тонус, добра храна, добро вино, споделяне, обичана и обичаща.

Реализирах – аз това съм превърнала в съпротивление. Може да е лесно, тренираш, ядеш, спиш; аз съм го усложнила и натоварила.

И вместо да се наслаждаваш на тренирането, то е задължение.

Чух го ясно в себе си : Почини си. И реших да си го позволя.

Една седмица без тренировки.

Сега съм на село. Ама наистина съм. Излзиам от къщата и усещам тишината. Цялата аз е стъпката на босо стъпало по топла, суха земя. Ароматът на пръстта, цветята, билките,в зъдуха. Енергята на спокойното приеане, че всичко е тук и всичко е наред. Дъщеря ми се учи да гали. Усмивките и нежността на смеха помежду ни са общуването, което осмисля привилегията да бъдем живи. Прегръщам Ника и вдъхвам уханието на лято в косите й. Грижа се за Леда и това е достатъчно.

Сутринта пих кафето си на люлката, реех се в зеленото, оставих да бъда намерена от усещането за вдъхновение. Този текст ме чакаше да го доведа до буквите, които познаваме. И една медитация поиска да й позволя да ми се случи. Когато си почивам и не следвам предварително решената програма, тка ясно чувам необходимостите си каква медитация е правилна за моето днешно сега.

Джо Диспенза пита: Какво е величието? Какво е твоето усещане?

Ами кракът ми на сухата, уханна земя. И присъствеността в ден, изцяло сърдечен заради синьото лято.

Благoдаря!