Присъственост

Бож, Бож, Бож, както казва сестра ми, тя е ирландка, така и не го научи българския, колко е хубаво! Изцяло в рамките на твоя си контрол, ако да няма зловредни обстоятелства, разбира се. Спираш, сядаш, стоиш, все едно. Но си в едно конкретно някъде. Там, където ти е физическото обитание в него миг. Дишаш. Доста е просто. Адски е трудно понякога. Действай, дишай.

Постепенно осъзнаваш, че си повече в заобиколното, отколкото в стрелбището на мислите. Започваш да ги виждаш като това, което са – преминаващи ментални събития. Даже дори са прелитащи. Съсредоточаваш се върху пряко наблюдаемото наоколо. Съзерцаваш външния свят и изведнъж се откриваш насред вътешния си. Но там вече е не онова прежно задъхано подскачане и препиране. Ами едно равно зелено поле и чисто море, които те приласкават в обтията на тук и сега.

Опитай със звуците. Една от доволно яките противотези на твърдението “за да медитирам ми трябват специални условия” е ето туй, звуците. Съсредоточаваш се св звуците, които светът излъчва таман сега. Отблизо, отдалеч. А, и тук имало звук. Този е силен, ето нов, слабичък, не го бях чула досега. Я, още. И така настоящето те увлича и, хоп-хоп, ами ти си медитиращ човек!

Само това имаме, наистина. Което е тук и което ни е сега. Най-голямото клише затова е клише, защото е истина. Тук и сега, това имаме и реално това сме. Не сме мислите и случките от миналото. Не сме неслучилото се бъдеще. Не сме мислите си. А сме тук и сме сега. В постоянна трансформация.

Супер интересно е след постигане на онова мило съсредоточение и вслушване в тебе си да отпуснеш съзнанието, така че да започнеш да виждаш, наистина виждаш, мислите, които го пресичат. Мехурчета. Поп, поп. Още и още, като облачета през небето, учи ни Rick Hanson. Появява се мисъл, оформя се, песича полето на съзнанието и отминава. И прав той е. Толкова са много, че съзнанието само разбира – няма как да съм тях, те са твърде много. Мислите не са устойчив фундамент за самоопределяне. Твърде се менят. Наблюдавай ги, помисли, ще видиш.

А както ни учи Joe Dispenza, ако живеем с емоциите на познатото минало, ще създадем предполагаемото бъдеще. Старите емоции водят към предизвестени мисли, те към избори, те от своя страна към действия, все едни и все същи, и после , ами после от тези едни действия се пръква тази една лична реалност, която си е таман пак същата. Това ли е смисълът? Ми не. Ти можеш да излавираш контрола. Действай, поне в границите на това, което ти е дадено във възможностите. Ако можеш, разшири ги. Длъжни сме, поне пред себе си.