Пространството, което смирението разкрива

Това, на което се съпротивляваш, става единствено по-упорито. What you resist, persist.

Когато Елица, разкошният мой коуч, ми го казваше, аз се съпротивлявах жестоко. С нея всъщностоткрих пътя на практиките за емоционално, интелектуално и духовно развитие. Бидейки себе си, след като изкарах повече от година в състояние на изцялоразпад, аз съвсем не започнах да ходя на терапия. Мне. Аз вървях напред и не се отклонявах. Тялото ми изнемогваше, душата ми отдавна не просто не смогваш да ме настига, тя беше скъсала сценария и беше напуснала продукцията. Аз отидох на коуч. Кратко, точно, ясно – да ми се обясни на мен и да приложа аз. Готови методи, доказани стратегии, планираме и реализираме.

Пътят през коучинга и трансформационните промени са тема на друга статия. Сега искам да говоря за може би най-важното, което съм научила до момента. Смирението. Звучи просто, но не е лесно.

Причината да потърся помощ преди  години и да тръгна по пътя на осъзнатостта е инсомнията. За мен тя беше финалният зачеркващ досегашния ми живот, начин на общуване и видимост с и към света ни.

Не си осъзнавах силите. Хвърлях се и не спирах да попитам и чуя най-важния участник в екосистемите, които градях – а именно, себе си.

Бях остро несъгласна точно аз да не съумявам да се справя[EC1] .

Инсомнията дойде като алармен механизъм, но тогава не я припознах така. Ожесточих се още повече. Търся решение, значи съм длъжна да намеря решение. Ама идеята ми за решение беше, оказа се, дълбоко погрешна. Аз вярвах в ефективността, ултимативната. Лекарство, методология, хипноза, обиколих всияки видове медицина и изследвания, в всяко ново начало на терапия се вкопчвах с цялата си вяра и след точно 7 дни то спираше да ми действа и отново беше 3 през нощта и аз отново бях будна и отново ме задушваваше паниката как ще успея и този ден да преборя.

Днес сутринта точно си мислех, за втората фаза на тотално счупване в живота ми, ей сега съвсем наскоро… пак не се отказах, но вече знаех защо го правя. Усещането ми беше сякаш вървя упорито през виелица – приведена, бореща се с всеки свой стегнат мускул сещу зловещия вятър, бавно, влачене, а не напредък, но не падаш, свисти, бли по кожата, отвъд точката си на пречупване си, но се приближаваш към целта. А целта? Домът. Сега се прибрах, и ми е топло, и ми е уютно.

Смирението. Да. Докато се съпротивлявах срещу безсънието, а не го бях приела, обикалях надлъж и шир града в изнемога, обвиняваща себе си, че не съм в състояние да функционирам пълноценно като майка, професионалист, приятел, индивид, личност. Моята липса на сън се изрзяваше на първо ниво в изтощение, на второ, в зловещо, мигренозно главоболие и на трето, през кожата, със зли обриви.

Хомеопатия, коучинг, терапия, билколечение, неврологично лечение, хипнолечение…

Имах работата на мечтите си, прекрасна дъщеря и много, адски много амбиция да го живея тоя живот, дето го бях измислила за себе си.

Нищо от това не беше животът, който имаше наличен за мен.

Не исках да се предам. Така го разчитах, ако спра – като предаване.

Така го разчитах, ако си позволя да спра – като отказ.

Най-накрая безсънието не ме победи. Аз победих старата си версия.

Главоболието идваше след безсънна нощ. Трансформацията беше започнала отдавна, но резултатът от нея се манифестира  в първия момент, когато позволих на себе си да се чувствам зле.

Приех главоболието, смирих се пред безсънието. Допуснах концепцията това да не са мои врагове, а, напротив, съюзници. В най-тежката война, срещу себе си.

Когато позволиш, пространството се разкрива. Освобождаваш го от натиска на съпротивлението си. Тогава мъглата се разсейва и от умората на безсмислената битка навътре започваш да излизаш ти, лично ти. Психосоматичнит прояви са фрапиращи в своята директност. Казах на главоболието, ок, здравей, главоболие, ок, бъди, аз имам право да се чувствам супр зле утре, щом ето сега е нощ и аз не спя – и главоболието го нямаше на следващия ден. Да, умората си беше налична, но той, течният огън на самоизкования железен обръч, се беше разстлало.

Приемането освобождава цялата енергия, досега изразходвана в грешната посока на съпротивлението. Аз спрях да се катеря по свличащите се стени на кладенеца и се огледах за първи път наоколо си. Ако си представите една бясно въряща се топка, която спира да се завихря – така беше. Като спре въртенето и размине замайването от високата скорост, започва покой. Покоят на всъщност новия поглед към живота ти – там е урокът от трудността и там е дарът от теб за теб, какво ще се случи сега, когато не хабиш ресурса си да се съпротивлваш, а си си дала спокойствието да приемеш, времето да огледаш и позволението да разбереш.