Събудих се и се разплаках. Всичко е безсмислено. Поела съм отговорност, по-голяма от мен. Смазващо е.
Аз не умея да позволявам на себе си да сеотпускам в това, от което имам нужда. А е доста ясно, че в момента имам нужда да оставя някаква тежест да изтече през мен.
Мозъкът ми веднага започва да строява заучено: сега ще си пуснеш една медитация, ще се фокусираш, най-добре, ще изчоплиш всичките си благодарности, ще се усмихнеш насила външно, то ще те огрее и вътрешно, гледай снимката на дъщеря си, прегърни партньора си, направи си план, следвай план, пренапиши план…
Чувствам се все повече и повече омерзена. От мен си.
Нали уж ги знам нещата? Сега откъде дойде това? Ама аз съвсем действително съм прегъната пред отговорността да посрещна деня. Това ли е депресията?
Започвам да изброявам видимите фактори, които да преценя дали са се съчетали така че да се срина подобно. Да, бременна съм в 9 месец, да, имаме още криволичещи пътеки пред нас, аз и баща й, да, страдам по предишния си живот, когато бях самостоятелна, силна, тренирана, красива, изправена и гъвкава, имах всичко и си повярвах и че мога всичко… да, пандемичната ситуация е кошмарна, да, страх ме е за майка ми, която тъй бързо се превърна от одухотворена и горда жена в две изплашен очи над маска, под прошарени корени, защото и на боядисване не смее да отиде…да, притеснението ми за кариерата ми е огромно, че аз ей сега ще имам второ дете, да, има нов щам на скапания вирус, да, сестра ми точно в Лондон трянва да заминава да работи, да, снощи отново скролвах изцяло тъпо във фийда си и всички говореха за смърт, да, да, опитах да започна 2 нови книги, за да се разсея, и двете неочаквано се оказаха тежки не, ами направо пагубни, да, всъщност четох тази, в която повествованието отвори с инфаркт и продължи с мъртви новородени… и, да, всъщност аз всеки ден изживявам този много грозен, много черен, много впит в сърцето ми период на разпад.
Страх ме е. Това е. Страх ме е.
След това заспивам наново и когато се събудя, животът жужи наоколо и аз искам да съм там, да прегръщам, обичам, приласкавам, вдъхновявам, утешавам, давам, получавам, дишам.
Сега – не искам.
Съзнанието ми продължава да бомбардира. Ред е на авто саботажа. Жестоки нападки. Брутални. Всичко, всичко се вади и мята с кални шепи.
О. Аз простичко признавам правото на съществуване на всички емоции. Назовавам това, което 1увствам. Търся къде се усеща в тялото ми.
Добре. Така е ок. Здравей, страх. Боли ме коремът. Адско стягане. Здравей, разочарование. Стиска ме в гърлото.
Осъзнавам невъзможността си да подходя методично. Избирам да се отворя и оставя на емоциите да изтекат през мен. Позволявам всичк. Те не са аз. Аз не съм тях. Боже, колко лесно звучи. Просто е, но лесно – не е.
Назовавам, наблюдавам.
Осъзнавам и възможността да подходя мило. Най-сетне се сещам за self compassion практиката! Да се отнесеш със самия себе си с топлина, милост и емпатия. Както би постъпил с всеки свой близък приятел. А колко често пренебрегваме необходимостта да се самоутешим? Изнасяме отговорността навън, очакваме друг да я припознае като своя. Не става. Self compassion е магическа практика, да се сетиш, че на първо място ти заслужаваш съчувствието си. Не, не е лигавщина и не, не е оправдание да се чувстваш зле. Напротив, приемане и изцеление от най-правилната посока, отвътре, от мен – към теб. На първо място аз съм задължена да се погрижа за себе си, преди да позволя друг да ме утеши… иначе как съм устойчива, как съм балансирана и какъв фундамент имам, към който да се завръщам?
Ставам, сълзите си се стичат. Адски, искрено, истински тъжно си ми е. Моя живот не е мойто. Мислите наново атакуват, направи това, стегни се, погледни хубавите неща , това, това, това и онова, изброявай. Нападай, това, това и това не са ок, мрази го, ненавиждай, не понасяй, това, това, това и онова са кошмар. Трепери, това, това, това и онова ето сега ще се случат и смъртта, осакатяванията, страшното са завинаги с теб.
Измивам си очите с ледена вода.
Сядам на милото ми удобно кресло. Кафе, мляко, студена вода, етерични масла лимон, портокал, гейпфрут. В дифузера – лимонва трева и мандарина.
Отново плача. Абе безпомощна съм.
А пред кое точно съм безпомощна?
Позволявам на себе си да се чувствам зле. Имам правото да съм слаба.
Дали е слабост да осъзнаваш от какво имаш нужда и да си го даваш?
Дишам, броя до 4. Издишам, броя до 7.
Слагам ръка на сърцето си и си казвам “Еми, отвратително е, че се чувстваш така. Много съжалявам, че ти е гадно. Всичко ще бъде наред. Плачи, ако идват сълзи. Мълчи, ако не идват думи. Обичам те. Подкрепям те. Ще се справиш. Всичко ще бъде наред. Ти можеш.”
И, ами, това е.
Обратното на self compassion е критиката и съревнованието. Гаранция за ниско качество на живот – активният вътрешен критик и изграждане на очакването, че трябва да побеждаваш на всяка цена и при външните правила. Истината е, че винаги ще има някой по-хубав, по-умен, по-интересен, по-богат, по-забавен, по-всякакъв от теб. Ако подходиш към себе си с емпатия, добрина и разбиране, реално си даваш възможността да оперираш от най-добрата версия на себе си. Ненастъпена, несхлупена под обвиненията. на обвиненията, знаем, сме най-добри. пробвай да ги оттеглиш, кажи си Ей, съжалявам, че се чувстваш така. Имаш пълното право да ти е гадно. Прегръщам те! и виж как, като си дадеш спокойствието на времето естественият процес на стреса, разочарованието от ситуация или персона да преминат през теб, всъщност излизаш оттам с подновени сили. Не си се излигавила, не си се нещо отказала или проявила като слаба личност, напротив. Това именно е силата да приемеш слабостта, след която идва пространството за действие от фундамента на цялата личност, а не на някаква орязана нейна версия.
Mindfulmama 