Двойките учат прогреса си през криза. Човеците се развиват и растат положително през трудностите.
Медитацията учи на съзерцание, търпение, присъственост, устойчивост.
И в кризите тези умения служат за неполудяване първо, за извличане на ценността в ситуацията второ и последващо за въстановяване на баланса.
Но.
Колкото и безценни, а безспорно те са именно такива, да са уменията, развивани благодарение на медитацията, понякога е семпло необходимо да не се успокояваме, прикотккваме към спокойствието и въздигаме над случващото се.
Особено важното ми е да се приучавам към видимост на вътрешната си психична сцена.
Което означава да позволявам на всички емоции да бъдат – в естествения си ритъм. Да бъдат, ама да бъдат себе си.
Имаме 4 базисни емоции: гняв, страх, радост, тъга. И те твърде често и твърде подло се маскират една на друга. Христоматийният пример? Родител изгубва детето си навън. Намира го, най-сетне. И вместо да го прегърне, давайки воля на радостта и да му признае страха, който е изживял, този един родител това едно дете го зашлевява. Страхът се е маскирал като гняв.
Базирано на личната история, разбира се, предоминантно в детството развилата се, човешките същества развиваме различни, ала съвсем не чак толкова разнообразни механизми за справяне с реалността. И своята, и заобиколната, и с пресечките помежду. Аз персонално вледствие на забраните, които са ми били налагани, в частност – тази за изразявам гнева си, съм развила зловредие. Твърде често когато трябва да се ядосам, аз се натъжавам. В последнитя няколко месеца, работейки активно в психотерапия и наблюдавайи процесите си, често мисля за този факт.
Когато се събудя сутрин, изчаквам да чуя себе си, какво е това вътре, как се казва?
За този анализ приглушеното съзерцание през медиация може да бъде най-полезното.
И ето сега се случи криза вкъщи. Той прояви саботажния си механизъм, аз поех, класически стъпки на тъй пънкарския ни танц.
Описвам как съм се почувствала от действията му. Признавам, че съм приела пътя ни, уроците ни, но не съм се примирила. Примирението води до депрсеия. Приемането, до развитие.
Той казва как се е почувствал. Обяснява защо е постъпил както е постъпил. Аз имам някакви изводи, но не ги излагам, не искам да налагам анализ там, където вероятно не ми е мястото да го правя. Просто предлагам своята гледна точка. Говорим открито, с осъзнаване, че това е, което можем да направим. Нямаме очаквания да не грешим, имаме очаквания км себе си да стоим във връзката ни и да продължаваме, заедно. То това е, няма как да не сбъркаш, но има как да се откажеш. Силата в моята дефиниция е да си дадеш правото да сбъркаш, но не и да лишиш себе си и този до теб от премисляне и изготвяне на план как следващия път да си по-добър в ситуацията.
Та, да, ето ни, разумни, всеки е наранен, но не позволява да издига стена на мълчание пред другия, казваме си ги открито нещата.
Пия кафе на балкона, опитвам се нещо да идентифицирам положителност наоколо. Не ми се получава. И тогава, тогава благословеният глас на моя терпаевт прозвучава: Може би е време да поканим гнева ти?
О. Оо. ООО! Ами да. Време е. О, как се ядосах само. Прозрях, че всичките тези сълзи не ми носят лекотата, за която са създадени. Защото истинската ми емоция е гневът. Ярост. Имах нужда да крещя, раздирам, удрям. Ударих вратата 3 пъти. Великолепно. Ритнах другата врата и малко я счупих. Отлично.
Бесът е в мен. И се чувствам освободена. Прекрасно е. Но същевременно знам, че адски и измамно лесно може да се отклоня от здравословната ярост и да насоча злоба към мъжа си. С някакви фрапиращо зрели усилия отивам в спалнята, обличам се и му казвам, че съм бясна. И излизам. И трябва да говорим – много.
Знам, че движението ще ми даде възможност да изживея енергията на яростта най-добре. Имам нужда от въздуха през клетките си. Ходя изключително бързо, като за бременна в 9-и месец направо си тичам.
Навън съм. Злобата клокочи. Представям си всичко унизителни, унищожителни, съсипращи духа и смазващи личността гадни твърдения, които в него миг сякаш да искам да изкрещя. Както върви техният долен водевил, така на втори план върви знанието, че движението напред в съвсем буквален физически смисъл ще ми позволи да оставя назад в психически смисъл този пласт на процеса.
Отвява се, постепенно.
Гневът си е там. Радостта от него, също, разгъва се с блещукането на изгряващи в небето високо високо в планината звезди. Благодарна съм на себе си, че си имам достатъчно доверия, за да го пусна да ме освободи. Дишам и лекотата вее не е невидима, а мираж. Мираж, който ми протяга ръка. Води ме в посоката към себе си и това е супер.
Сега, като пиша тук, разбирам, че благодарността е и за още едно доверие, това към мъжа ми. Аз имам достатъчно вяра във връзката ни, за да не продължавам да крия гнева си от него. Вярвам му, че има силата да го посрещне, понесе. Да ме посрещне и понесе мен, защото аз съм и радостта, и тъгата, и гнева си.
Енергията на яростта , изчистена вече от онзи първи пласт на злобата и прококацията й да се поддам на нейните замеряния срещу него, ми дава чистата сила да проведа разговор, какъвто досега не ни се беше случвал. Защото аз бях в цялост в мир със себе си. Това ми даде свободата да споделя, без да очаквам, да чуя, без да осъждам, да предложа, без да налагам, да осмисля в посоката на процеса, без да заключвам в очакванията на непосредствената реализация.
Изпитвам благодарност към себе си. Че позволих на гнева да се разкрещи по своя начин. Че не позволих да ме завладее злобата. Че превърнах кризисна ситуация в полезен разговор и сега двамата имаме усещане за повече близост, от хубавата, за заедно. И благодарност, че не се чувствам виновна за яростта си и последствията от нея. Приемам, че така се е случило и да, това си е моето случване.
Та, така. Ако нещо те съмнява в тая тегобна тъга, чуй гласа: Дали не е време да поканим гнева ти?
Mindfulmama 