Бременна съм в 9-и месец. Средата на 37 седмица. Боли ме кръстът зловещо. Главоболието ми замъглява дори изстъпленията, прежно поднасяни ми тъй методично от драгия ми синузит. Схваната съм. Секс – няма. Вътре – хормонална криза. Вън – пандемия.
Събуждам се с мисълта, че да се събуждам ей така, в 10:30 ч., увита в пухкавата ми завивка, с прекрасен мъж, който търпеливо ме изчаква да се излюпя, за да ме прегърне, целуне и поздрави в новия ден, а след това да ми направи кафе, е лукс същински. Решавам, че ще се насладя до съвършения краен миг на прежноспоменатия лукс. Заспивам.
Събуждам се в 12:30 ч. Мигновено мигом си припомням как това именно е лукс и аз ще си го живея несвенливо, а докрай. Усещам обаче хормоналната буря вече във фаза нахлутост.
Навън е не зима, а пролетна феерия. Слънце, птички. Пия кафе на балкона. Истерично отблъсквам вс епо-завладяващата ме пустинна буря – всяка песъчинка е заменена от зъл хормон, който в срамен синхрон ме замеря злостно.
Благословена съм с прелестна дъщеря на 7 години. Гледа ме с доверието на детските очи и ми казва Мамо, обичам те с най-голямата си обич. Бебето, което живее сега в корема ми, е плод на любов, моята, голямата ми, споделена, най-сетне сме се престрашили. Пандемия е, на нас ни е сгушено и мило. Предстои ми една вълшебна година майчинство. Имам желание да създавам – ето ме, пиша, това е моето сътворение. Слънчев, топъл, ден за радости.
Но не. Не, не, не и още няколко не-та. Усещам саботажа да върти мачетето си около темата за партньора ми. Обвиненията, критиките, всичко от блатистото мазе на долните земи се приготвя да бъде щателно извлечено от регистъра, опакован в прокобна промисъл и поднесено услужливо като краен продукт на старателен мисловен процес с един единствен възможен извод: край, това е безумие, как можа, Емануела, провали всичко. Седиш тука клета на този балкон и вехтееш.
И точно тук е моментът за личната отговорност. Стани, приеми състоянието си, направи каквото знаеш, че ти помага. Разсей я тази енергия, буквално – през движение. Излез. Върви. Обикаляй. Гледай. Дишай. Излез, излез сега. Не позволявай моментно състояние да те владее и да определя по-дълъг период от живота ти, отколкото е необходимо пряко.
Важно е да казваме на близките си, че виждаме, усещаме, ценим и имаме нужда от усилията им да градим и пазим семействата си. Затова, намирам време да му го кажа, като с изненада усещам дребно съпротивление в себе си, преди да кажа думите… ще го изследвам, интересно ми е откъде идва и защо се появява.
Да се върна на първата част от деня. Дисциплинирано се самонавивам да седна за медитация. Намирам в себе си жестока съпротива. Учудена съм, даже дори. Знам, че ми помага, защо? Насилвам се, ставам, обличам се, казвам, че животът за мен е скучен и тъжен и мелодраматично, без да съм го искала, излизам, обгърната от намусата си. Да, сама съм си противна. Да, старая се.
20 минути съвестно крача и дишам. Усщам как мъглата се разсейва. Усмихвам се, на място съм, уравновесена съм.
Знам, че имам нужда от още нещо и в този момент Вселената ми го изпраща – прекрасна приятелка пише и пита как съм, споделяме майндфул практиките си, тя предлага да се чуем, звъня и си говорим час и половина по телефона. И е от онези, истинските, задълбочени, житейски озарени разговори между приятели. Благодарна съм, че имах възможността да бъда полезна на близък човек.
Осмислена, стройна и лека съм. Прибирам се, пускам си класическа музика и искам да напиша този текст основно за да задам темата, която ми хрумна сред дърветата: хубаво, лична отговорност. Разпознаваш състоянията си, овладяваш ги чрез доказани за теб механизми. Аз в този ден имах директната възможност да действам така – нямам ангажимент с час, освен да се погрижа за себе си, като цяло друг приоритет не ми стоеше. А каква е личната отговорност, като вдигнем нивото, тоест, когато се налага да отложиш пряката грижа за себе си? Как навлизаш в своя баланс, за да се заземиш и обещаеш на себе си, че на всичко ще обърнеш внимание, само да дойде времето и на това?
Mindfulmama 